Официална клубна среща с чешкия кинорежисьор Иржи Менцел
10 март 2014, понеделник
Членовете и приятелите на Реформ Юнион Клуб имаха уникалната възможност да се срещнат и да общуват в големия чешкия кинорежисьор Иржи Менцел. Официалната вечеря в негова чест се състоя на 10 март 2014 г. в зала „Триадица 1“ на Гранд Хотел София. Сред гостите бяха посланикът на Чехия в България Н. Пр. Павел Вачек, директорът на Чешкия културен център в София г-жа Катерина Хуртаева, ректорът на НАТФИЗ проф. Любомир Халачев, председателят на Настоятелството на НАТФИЗ проф. Станислав Семерджиев, зам.-изпълнителният директор на София Филм Фест г-жа Мира Сталева и др. Култовият кино творец беше в София като специален гост на София Филм Фест и беше удостоен с титлата „Доктор хонорис кауза“ от НАТФИЗ.
Ето кратко представяне на именития кинорежисьор:
Роденият в Прага режисьор е един от най-значимите световни кинорежисьори, принадлежащи към поколeнието на “чешката нова вълна”. Заедно с Милош Форман, Вера Хитилова и Яромир Иреш, той вписва името си в световното кинематографично изкуство и получава признание като един от най-големите майстори на комедийното изкуство на XX век. Големият успех за Менцел идва през 1967 г. с наградата „Оскар” за култовия филм “Строго охранявани влакове” (създаден също по книга на Бохумил Храбал). Тогавашното комунистическо правителство настоява Менцел да се откаже от статуетката, но режисьорът не се подчинява.
През 1969 г. Иржи Менцел създава една от най-зрелите си творби – “Чучулиги на конец”. Заради критичното му отношение към комунистическия режим филмът е забранен за разпространение на голям екран до 1990 г., когато е световната му премиера. Именно тогава Иржи Менцел е награден със “Златна мечка” за лентата.
В края на 70-те и началото на 80-те Иржи Менцел снима предимно аполитични, носталгични комедии, които на моменти звучат като истински фарс. През 1986 г. отново е на върха на световната слава с филма си “Селце мое, централно”, получил номинация за “Оскар” в категорията за чуждоезичен филм. Сред българските зрители чешкият режисьор е известен и с “Обслужвах английския крал” от 2006 г., в който главна роля има Иван Бърнев.
След дългогодишна пауза Менцел се завръща в киното с комедията „Донжуановците“.
Като кинорежисьор създава 29 филма, сценарист е на 22 филма, а като актьор има цели 70 роли в киното за периода от 1962 до 2012 година.
Режисьорът поставя и шест постановки в България – “Вечеря за тъпаци”, “Още веднъж отзад”, “И трите вътре”, “Къде беше снощи”, “Мнимият болен” и “Машинописци”.
Следва част от тържествентото слово, което Иржи Менцел произнесе след приемането на почетната титла от НАТФИЗ, като много от изложените принципи и виждания той сподели в по-неформална атмосфера по време на вечерята с Реформ Юнион Клуб.
Извинете, че заеквам, но не получавам всеки ден почетни докторати. По образование съм кинаджия. Обичам киното, книгите, театъра, защото ми помагат да разширя знанията си за света и човешката душа. Когато по стечение на обстоятелствата станах човек на киното, взех решение само да връщам онова, което съм получил от културата. Това е добро решение, но осъществяването му е трудно.
Моят професор г-н Варга ме научи да правя пълнометражни филми. Той искаше те да са хубави и аз веднага разбрах какво е хубавият филм. Баща ми беше интелектуалец и много образован човек. Майка ми беше шивачка и така да се каже – жена от народа. Разбрах, че моите филми трябва да са такива, че да ги разбира майка ми и да не се срамувам от тях пред баща ми. Това не е проста работа. Придържал съм се към този принцип през целия си живот.
Исках да правя филми, които да отделят хората от слабоумните сериали и да ходят в кината. Но дори и слабите филми не трябва да са слабоумни – има тънка граница между кича и не съвсем излишния филм.
Учил съм се от добрите кинотворци: филмите на Чаплин, на творците на италианските комедии, на Били Уайлдър, Мартин Фридж и много други. Филми, които с усмивка показват нашия живот и своите герои като същества, достойни за любов и снизхождение. С усмивка хората могат да бъдат опознати по-лесно. Филмите, които са издържани в менторски тон, които плашат и водят до депресия, не са по моя вкус. Върху мен повече въздействаше мамината усмивка, отколкото строгия тон на татко.
Реших да правя комедии и нищо друго, защото хубавите комедии са малко, а хората имат нужда от тях. Такава е и традицията на чешкото кино и чешката литература. Радвам се, че съвременното поколение в киното на моята страна по нов начин отразява тази тенденция.
Когато на разни фестивали гледам съвременни филми, натъжава ме това, че почти всички филми са депресивни, издигат злото и представят един свят, в който аз нямам желание да живея. Не мога да разбера защо съвременното световно кино е заслепено от грозотата и злото. Миналата година по фестивали изгледах над 50 филма, но нито един не събуди у мен желанието да се смея или поне да се усмихвам. Това е тъжно и опасно. Още от първия си филм зная, че киното трябва да насърчава хората, а не да ги измъчва. На депресивните ленти им липсва катарзис и те вгорчават живота. Имах радостта още в първата си работа да се срещна с Бохумил Храбал, явление не само в чешката, но и в световната литература. В неговите произведения има свидетелства и за трагичното, и за смешното. Това необичайно свързване на тъгата с утехата и усмивката е уникално в чешката и световната литература. Бохумил Храбал израства от нейната традиция, точно защото успява да убедини усмивката със сериозната поука. Не мога да направя за него нищо по-добро от това да ви помоля да отворите някоя от книгите му и да я прочетете. Сега ще бъда доктор, но моля ви, не искайте от мен да ви лекувам.
